Това се случи вчера.

Скоро и неделята ще бъде минало. Шумът от кухнята изтъня и се стопи в лежерно отпуснатия следобед. Гласовете от телевизора спряха. Протягам изтръпналата си лява ръка, размърдвам пръсти.

Някой ми пусна нещо, минимализирания прозорец на Скайп-а стана с цвят на портокал. Отварям – баща ми, необичайно е да ми пуска съобщения тук!

Прочитам: „ Pristigame s Inge v Bg drugata sedmica, shte ti se obadya koga tochno sme v Sf ”.

Направо супер! Инге е холандската крава, за която е женен. Bad timing! Не съм го виждал повече от година. Защо обаче идва с нея? Май е мой ред да запознавам Дани с родата. Със сестра ми се знаят вече. Предстои баща ми и Ингето. После – майка ми и Доктора. Егати обърканото фемили... Не че не съм казал няколко думи за това кой къде и с кого.

Сестра ми накратко въведе Дани като бяхме в Пловдив. Двете си пишат в нета, говорят по тела, питам Дани какво толкова коментират – оказва се най-вече мен, моля! Защо съм се сърдел на родителите си и прочие...Вече дори ми е безразлично, макар последните 6-7 години да си бяха разтърсващи – губиш миналото, налага се да забравиш всичко и изведнъж те водят против волята ти в друг град.  Старата къща е продадена, знаеш, че няма къде другаде да идеш. Аз отидох  при щурачката Невена. Последен клас, спрях да ходя на училище. Майка ми ме придебва по улиците, плаче, моли ме да отида при нея...Надявам се да не са говорили толкова подробно.

Обаче отговарям кратко, стиснал неказани думи зад зъбите, съвсем  в мой стил:

Някой все ще ти развали неделята. Обичам контрастите.

Влиза Дани. Стаята става по-светла и топличка, от раз. Изключвам лаптопа, слагам го под нощното шкафче, очилата ми върху капака му.

Пуска косите си, пристегнати с ластиче. Разпиляват се по раменете й. Красива е в затъмнената стая. Ароматно облаче парфюм достига до мен като тънка копринена  нишка на спомен, полегнал между минало и бъдеще. В настоящето се чувствам добре.

- Защо се усмихваш? – пита ме тя.

Свивам в отговор рамене. Не съм усетил даже.

- Косата ти слънчево-златна като есента ароматна.

Засмя се и вметва патетично:

- Голям поет си, пробвай да напишеш някое стихче, ако някога се откъснеш от лаптопа си за час. Ще те аплодирам като най-големият ти фен. – Съблича блузата, смъква клинчето и се наглася под завивката.

- Някой друг път може и да пробвам, не сега, бъди сигурна. Да не забравиш да ръкопляскаш, ще ти напомня! – отговарям шеговито в тон с нея, надигам се и я целувам по челото. Тя се гушка в мен, прегръщам я и заравям нос в косата й, копринено мека. Потъвам в блажената бездна на мига, хубаво ми е, чувствам се комфортно, спокоен съм, отпуснат. Дали това не е рая, ако съществува такъв?

Не знам защо от очите ми се стича по една сълза...Бавно.

Ако види, ще се оправдая с възпалените от компа (може би) очи. Звучи възможно и реално.

Не се налага.

-----
Край