Има моменти от живота, когато всичко тече гладко, без отклонения и дистрактори от ежедневието. Друг път в няколко дни се наблъскват толкова много събития, че не знаеш на кое по-напред да обърнеш внимание и да се потопиш тотално в момента, наслаждавайки се изцяло и само на него. А може би пък именно така трябва да бъде – получаваш големи порции от хубавото и после бедите те връхлитат като цунами. Между тези две контрастни, дори антагонистични категории,  живуркаме сиво и безоблачно.

Ден като всеки друг – забравяш понеделник ли бе или сряда, бъркаш месеци, а след време и години. Само някое значително събитие те ориентира като крайъгълен камък – преди или след него си бълбукал в редичката бозица на вегетирането. Всеки ден може ли да е велик и различен, дори да не може - опитваш. От дистанцията на времето и наличното обкръжение разбираш как си се справил.

Преди да се преместя в София, преди да се заема с тази работа, преди да срещна тази любов, преди... След края на поредния септември, след първия есенен дъжд, след като баща ми се върна в България, а после си и замина.

Между двата бряга преди и след е разположен настоящият момент, който се равнява на цял един живот, било е бъдеще, става настояще, оставя отпечатък върху теб и поема към миналото. Толкова. Живеем сега с надежди и спомени. От това произтичат емоции и поведение.

Зрънцето грозде, което допреди миг бе съвършено в своята цялост, се разпуква върху езика ми, по небцето и оставя вкус на свежа сладост, все едно самата есен ме е целунала по устните. Посягам към малката купичка на нощното шкафче до леглото, откъсвам ново зърно, усещам  гъвкавостта на люспицата му между пръстите си, без да отмествам поглед от екрана на лаптопа го стискам между зъбите си. Сочно, пълно с живот и захар, а малките твърди семки поглъщам без замисляне. Събирало е цяло лято топлина и слънчеви ласки, за да го изхрускам от раз.

Става все по-трудно да пиша – свободното ми време намалява драстично, работа, ангажименти.  Дани постоянно наднича какво правя, къде из нета се шляя, а и се скупчиха доста случки наведнъж. И сега се движи енергично между кухнята и стаята. До слуха ми достига центрофугата на пералнята, а носа ми реагира при приближаването на Дани – ароматът на парфюма й ми съдейства за връщане в действителността.  Дори периодично ходя и на занятия в университета. Трябва да ме запомнят новите преподаватели, не ми се остава на поправка. След година ще съм бакалавър, ако всичко върви нормално. Трябва!

И преминават дните, хора идват и си отиват...Някои остават за известно време.

Още едно гроздено зърно потъва в устата ми като цяла галактика в черна дупка.

Следичка, която вятърът потулва. По-нежен от милувка на влюбено момиче. По-кадифен от нощно небе през лятото. А има свойството да променя света като приказен чародей.