Бъркам за телефона отново, 14:40, цигарата догаря, а Дани я няма никаква. Ето ме,  вижте сега колко съм нафукан! Тъжно ми е. Избързах или  не прецених ситуацията, трябваше по друг начин да подходя, засипвам се под цели лавини горчиви обвинения. Самообвинения – ръжда по малкото самочувствие и достойнство, което остават в душата на влюбения мъж... Крача нервно напред-назад, кафето е изпито, цигарата изпушена и двете останали от тях неща кротуват до второто пришествие в близкото кошче за боклук. Захвърлени, ненужни, използвани, напомнят ми за някого, когото много познавам.

Дори не търся телефона, май вече няма смисъл. Стоя си на улицата, няма смисъл от малките жестове, които да мамят околните, че чакам някого, че не са ми вързали тенекия, че не съм поредното шаранче...

И не съм!

Пред мен спира такси, точно под знака „Спирането забранено!”, мисля за кратко, че ако всички спазваме правилата би било по-добре, когато виждам, кой излиза като тапа от шампанско от него – моята руса любима – с гръм, трясък и страхотен сексапил! За нея правила няма, тя е винаги някъде преди или след тях! Стиска в ръка нещо, по къси дънкови панталонки върху плътния черен чорапогащник, модерните високи ботуши, късо бежово якенце и блузката с черна дантела на бюста. Подходящ декемврийски тоалет! Толкова подходящ, че привлича магнетично погледите на близко преминаващите жени и мъже. Затичва се към мен, мята ми се на врата, с краката се опитва да ме обхване през кръста, но плътното палто й попречва. С такова гадже на рамото, акциите на чантаджията нарастват до небесата. Ако не акциите, то нещо друго със сигурност, въпреки студа, усещам лек трепет под стомаха и затопляне в слабините.

- Да, да – шепне в ухото ми Дани с тракащи зъби от студ.

Да е отговор, който ме прави щастлив!

Разтапям се, невярващ на чутото. По-скоро, трудно ми е да приема. Правя опит да я вдигна, но доста куцо и тромаво – багажериите ми пречат. Успявам все пак! Дани ме прегръща през врата, става ми трудно, малките топли облачета, които излизат от нас се сливат в едно и после се разтварят в студенината на превалящия следобед, спирам, стоим си прегърнати насред улицата, развълнуван океан натоварена от хора, устремени към близките спирки, набъбнала от страсти – нашите и ние двамата - самотно островче на любовта.

Водя Дани, която буквално подскача до мен, двамата емоционално заредени, превъзбудени, към близко заведение. Контрастни сме – като облекло и поведение, връзката между нас е любовта. За мен бира, за нея вино. Нещо за хапване, не че съм гладен, но тя трябва да мезва нещо с алкохола, иначе не й се отразява добре. Лицата и на двамата пламтят, не от студа и последвалото затопляне, това поне е сигурно.

Туп-туп, туп-туп-туп, туп, туп-туп-туп-туп – сърцето ми прескача неравномерно, няма таен сигнал към още по-тайни заговорници. Сърчицето ми подскача в безумния Gangnam Style! Ако съществува нещо по-шантаво, лудо и ненормално, то следва онзи ритъм.