Небето е разперило сиво пончо, мрачно, навъсено, чувам шум от преминаващи коли по улицата. Вали. Есенно. Подпрян на левия лакът, екранът на вярното ми лаптопче е единственото ярко петно в стаята. Завесите са почти плътно спуснати, стаята е сумрачна, изпълнена с усещане за ненавременно подранила вечер.

С дясната ръка се разхождам целенасочено по клавиатурата, която познавам толкова добре, че и на тъмно мога да се справя с писането. Познавам клавишите като тъмните бенки по тялото на любима жена, с която сме били заедно дълго-дълго, дори не помним първата среща. Хубаво ни е заедно, слети в едно. От другата страна на леглото си ти, завита с меко одеалце в обичания от теб син цвят.

Свита, дишаш равномерно, заспала с книгата до себе си. Не смея да я дръпна или да се размърдам, за да не те разбудя. Хубаво ми  да те гледам как спиш до мен, още по-хубаво като се разбуждаш!

Следобед през септември, мързеливо настроение, подсилвано от дъжда, който периодично  започва и спира. През леко отворения прозорец влита лек хлад, като душата на отдавна изтлял човек, която се връща отново и отново на определено място, отказвайки да приеме фактите, че вече не съществува физически.

Изпитвам желание да се гушна до теб под  завивката, която обгръща затоплилото се в съня ти тяло.  Опитвам се да свия като топче в шепата си - намачкан от копирна машина лист - непотребен безкрайно,  това свое дръзко копнение. Не бих искал да прекъсна грубо съня ти.

Обичам дъждовни и мрачни следобеди, леко студенички към непривикналите с промяната ни тела. Това спокойствие, липсата на динамика и стрес, напрежение, натрупани през седмицата ми се отразява добре. Малко дзен-островче сред хаоса на ежедневието.

Връщам се в годините на детството ми, прекарани в старата къща във Велико Търново, когато все още живеехме заедно – със сестра ми се затваряхме в нашата стая, играехме игри, четяхме, баща ми спеше на дивана пред телевизора в хола, заспал по средата на някой екшън по кабеларката, а цялата къща ухаеше на ванилия, канела и още нещо – майка ми се вихреше в кухнята, тананикайки тихичко любима песен, потропвайки с тави и капака на фурната на печката. Така минаваха неделните следобеди тогава. С или без дъжд. Game over! Access denied.

Дъждът има свойството да предизвиква спомени, но и да ги отмива. Еманация на демонично-божествена намеса, изтъкани от противоречия,  небесните сълзи дават начало, но могат да причинят и злокобен край, могат да са  нежни, галещи, но и  причиняващи горест и болка.

Дъжд, който се усилва.  Тихият ромон на дъжда се пресича от гръмотевичен звук. Неочаквано. После има и още. Съвсем сериозна заявка – минава средата на септември и есента се настанява окончателно сред  плача на отиващото си лято, понесло скитническата си душа...

Леко размърдване зад мен ме връща в отлитащия неделен следобед. Допир на мека момичешка длан по врата ми, придърпване към нея, извъртам се и малко преди да се намърдам до затопленото й под одеалцето тяло, забелязвам лукавата искрица в погледа й...

***

Розова орхидея сред отломките на мократа ми  от дъжда душа...

 

 
                            

Седя до прозореца, потънал в мълчание. Падат листата, после цъфтят цветята. Сезоните се сменят. Какво повече бих могъл да искам от живота?

(преводът от английски език е мой).

(Silently sitting by the window.  Leaves fall and flowers bloom.  The seasons come and go.  Could there be a better life?)

                       

 

И едно за ценители:

 

Do not pursue the past.
Do not lose yourself in the future.
The past no longer is.
The future has not yet come.
Looking deeply at life as it is.
In the very here and now, the practitioner dwells in stability and freedom.
We must be diligent today.
To wait until tomorrow is too late.
Death comes unexpectedly.
How can we bargain with it?
The sage calls a person who knows how to dwell in mindfulness night and day,
"one who knows the better way to live alone."
Bhaddekaratta Sutta

Лесно ти е на тебе... Вие, младите, се раждате с лаптоп в ръце... :)
На мене ми е още трудно с някои комп-опции...
Поздрави, Бръм! :)

Всички искат от живота щастие. А то е при теб.:)

Пак си го написал затрогващо ;)

Дъждът и началото на есента - много хубаво написано, лека тъга и хепи енд ;) Поздрави, Стан!

photo /орхидеsта/, поздравления!
И есето - как да го определя, като зоспивам.... Просто ми достави удоволствие прочита:)

На този стил на писане и Хемингуей може да завиди...
Добре ти е подействало морето:)

Пиши, много кефиш да те чета! :)

2. injir - Всички искат от живота щастие. А то е ...
16.09 21:42
Всички искат от живота щастие. А то е при теб.:)

бих добавила - и В теб:)))
Поздравления!

Много ми хареса това, което си направил тук!
Завладява и умилява- в същност дъжд, неделен следобед, обич под завивката, душа на обичащ човек!
Честит празник и най - добри пожелания!

За "предебане" и "следебане"...

Аз моят съм си го купил, сам ;-) Не е трудно - питаш, пробваш, после става ;-) Поздрави!

Щастието е възможно само със страдание... Поздрави ;-)

Много си милинка ;-)

Благодаря, Майсторе! Успешна седмица ти желая ;-)

Успешна седмица от мен ;-)

Другото е твърде силно. Много харесвам Хемингуей - И изгрява слънце. Благодаря ;-)) Успешна и творческа седмица! ;-)

Щастието е твърде крехко и нетрайно ;-) Успешна и весела седмица от мен! ;-))

Толкова си мила всеки път, пълна с позитивност и добронамереност! Поздрави и от мен ;-))

въпрос на гледна точка, отношение и още няколко неща. Мерси, че сподели твоята представа за света ;-)

Пиша си, но пускам по малко тук ;-)

Добре разказваш ;0)

защото си много голям! :-)

И понеже съм от ценителите, ще те помоля да преведеш това, което преводачът на Гугъл не успя!

развълнуваха ме мислите ти в този дъждовен следобед...
близки и сродни бяха и моите мисли в дъжда...
почувствах се сякаш в свои води..
топъл поздрав за теб...

Нямам спонсор ;-)) Не това е най-важното обаче ;-)

Ще го пусна по-късно, че сега ме сбръчкват от бачкане ;-))

Поздрави сърдечни и за теб ;-)))

Отличен постинг!

Поздрави!

Лека вечер ;-))

Спокойна вечер от мен ;-))

"The past no longer is.
The future has not yet come."

До сега ти четох блога. Направо място не мога да си намеря. Все едно чета моята голяма любов. Това не е истина. Името му също бе Даниел. Толкова плаках, човече. Моя Дани си отиде нелепо, малко след като ми предложи брак, докато ловяхме риба и бяхме мокри, след мой опит да си дохвана рибата с ръце. Смях, вода, предложение......живота си дойде на мястото. После рак, болници, нама Дани, няма мен. Та не исках да те натъжавам, но сяка чета него. Да си много, много обичан от твоята мила Дани. То си личи колко сеобичате. Много щастие от сърце ви желая. Защо го написах сега това..не знам...ей така.......сетих се.